Морал ли? Да влезе следващият

Едно от най-изморителните съвременни клишета в обществения живот е натрапчивото говорене за „морал в политиката“. По-точно – безспирното вайкане за липсата му. И, както обикновено се случва, непремерената му употреба води до тежко изхабяване и изпразване от съдържание на едно от основополагащите понятия, които определят социума. За разлика от безкрайното повторение на определена фраза, натоварена със специален смисъл в древните култури, което води до издигането ѝ до сакралност и постигането на друго, по-висше ниво на смисъла, приближаване до божественото, съвременните клишета предизвикват само досада и нездравословен цинизъм.

„Това е морално“, „това не е морално“, „морален политически акт“ (някои биха казали, че това е оксиморон, „оставката като морално решение“, заявките за нов морал… Непрекъснато чуваме този тип оценки.

Има го и постоянното противопоставяне – моралът на обществото срещу морала на политиците (или липсата им на моралност).

Най-лесно решава въпроса Ахмед Доган, този неособено изненадващ следовник на Макиавели:

„Търсенето на морал в политиката е вредно за държавата. За качествата на един политик трябва да се съди по това, което той прави за държавата, а не дали действията му са морални или не“, казва той през 2012 г., но това е негова постоянна теза.

При това Доган не само изповядва това убеждение, но го прилага активно и на практика – моралът е извън обхвата на интересите му, неговите и на партията му в политическите им действия.

Интересен в отношението си към морала е премиерът Бойко Борисов и лидер на управляващата партия ГЕРБ. В битността си на държавник той е пример за следването на някакъв приложен морал, много тясно обвързан в представите му с асфалт и пълни хладилници. Борисов избягва говоренето за морал, поучаването и заиграването с етичните категории, което е донякъде облекчаващо, но и някак очаквано за човек, за когото Бог, Господ, висшата сила е по-известна като Началника. От друга страна, липсата на високи цели извън прагматично-популистките решения е разочароваща, защото е нещо като неизговорено признание за отказа от високи идеали.

Примерът на Борисов, който избягва да морализаторства, обаче не е заразителен.  Заигравките на тема „морал“ са не просто отегчителни (когато са част от алгоритъм за политическо и обществено високопарно празнословие), но и опасни, и дразнещи, когато идват от персони със съмнителни добродетели.

Що е то? 

За него всички говорят, но виждал ли го е някой, какъв е на вкус, на мирис, на цвят.

Моралът изглежда като нещо, без което не може да се живее, но същевременно твърде обтекаемо, абстрактно, изплъзващо се.

Морал (от латинското име moralitas означава маниер, характер, правилното поведение) е разграничаването на намерения, решения и действия между такива, които са добри и правилни, и такива, които са лоши и грешни.

И още:

• Това е система от правила за нравствено поведение в обществото, нравственост;
• Нравственост, благочестие, съвест, честност, избор между добро и зло, забраната да вършим зло, повелята да вършим добро;
• Моралът е разбиран като алтруизъм, честност, чистота, състрадание, милосърдие, спазване на норми;
• Дълг;
• Кодекс на поведение – да постъпваш правилно.

Според моралния императив на Кант то е нещо, което предхожда опита, универсални норми.

„Основа на нравствеността е дългът, а не интересът“, казва той.

Честият въпрос кой е източникът на морала – държавата, властта или самата същност на човека, опитът или нещо, което предшества опита, отвъд него.

В демократичните общества моралът не може да замести политиката, казва философът Цветан Тодоров. В тоталитарните държави той е като противовес на властта, но политиката и моралът в демократичните общества имат общо покритие на места, но се движат по различни оси.

Псевдоморалните

Българското общество – демократично, но и посттоталитарно, е в постоянен сблъсък със собствената си къса памет. И с лутането си в дефиницията на морално, като трудно приема, че морално не е онова, което е добро само и единствено „за мен“.

Затова и често попада под влиянието на „морални стожери“.

Особено масирано е промиването на  мозъците и объркването на ориентирите, изтърбушването на ценностите, забъркването на полуистини,  откровени лъжи и нагласени откровения от кафявите медии, които обливат със словесна помия, клевети, но винаги от правилно–неправилно, добро–лошо, морално–неморално. Създаването на потискащото и обезверяващо усещане как всички си имат тъмна страна, потънали са в блатото, в отровната среда, в която няма неизцапани, унищожава моралните ориентири. Същевременно вчерашните „антигерои“ на тези медии днес вече може да са смели борци с корупцията, строители на модерна България и, разбира се, блюстители на морала. Както и обратното.

В тази действителност „знаменитости“, сериозно злоупотребили с различни съединения, или публично известни като дилъри, или като сутеньори, или маман в „агенции“ за манекени, или откровени расисти и хомофоби дават компетентни мнения по актуални теми, учат на морал, кое е правилно или не, заклеймяват, ахкат по загубния соцморал, критикуват, изказват се в ролята си на последна инстанция…

Кое е правилно и кое редовно ни поучават медийно политици с внушителен брой съдебни дела за злоупотреби и корупция (винаги оправдани на последна инстанция, разбира се)…

Началник и водещ в обществената телевизия (и бивш шеф в тв „Алфа“) дава тон кое е правилно и кое не е, като размахва среден пръст в национален ефир.

Ето и още няколко примера:

Николай Бареков – бивш тв водещ и провален политик, който преди четири години зовеше за „нов морал“ в политиката, подплатен с щедрото финансиране на вече банкера в изгнание Цветан Василев и корпулентния бизнесмен политик Делян Пеевски, свързан с раздаване на кебапчета, таблети и обещания за НРБ, в зенита на кариерата си като евродепутат без никакво чувство за неудобство или срам декларира, че смята да прави свободни медии.

В края на декември м. г. той съобщи, че ще създаде „конгломерат от честни медии“ – дори само анонсът, без реализация, вее неприятни асоциации. На 1 март т. г. пак тази личност организира в Брюксел конференция, посветена на фалшивите новини и корупцията. И формулира следната бляскава мисъл: „Фалшивите новини раждат корупция и корупцията ражда фалшиви новини.“

Какво му пречи да го прави? Нищо чудно скоро да изгрее на екрана на някоя телевизия, която търси рейтинг и залага на разпознаваеми муцуни без скрупули, и пак „да проповядва“ „нов морал“,  окрилен от различни субстанции – парични и/или химически.

Гребейки с пълни шепи от общественото късогледство, липса на принципност и последователност.

Бареков идеално се вписва в по-общата картина на морална двойственост. 

Дребен сюжет, но показателен е и отправеното преди време обвинение от зам.-шефа на ГЕРБ Цветан Цветанов към президента Румен Радев в аморалност.

„За мен политик, който иска да дава морални оценки и да бъде съдник на процесите, той трябва да изповядва на първо място семейните ценности. Това мога да го отправя като питане към президента Радев. Не е ли така? Може ли да даваш морални оценки, при положение че... мисля, че по-добре е да спра“, каза Цветанов преди време пред журналистите в Шумен.

После уж се извини. (А и вероятно Цветанов раздава морал от позициите на човек, за когото се знае, че няма шест апартамента.)

Това политическо заяждане добре онагледява общата атмосфера. „Моралът“ е разменна монета, моментна стока за бърза употреба.

По-мащабно и по-тревожно е посланието, което носят позициите на Българската православна църква. Сред последните активности на Светия синод беше яростното заклеймяване на Истанбулската конвенция като пропагандираща трети пол и нещо заразно, известно като джендър.

„Истанбулската конвенция поражда тревога за бъдещето на европейската християнска цивилизация, защото тя съдържа ново разбиране за човека – човекът като самовластен господар, човекът без Бога, който следва своите желания и страсти до такава степен, че може да самоопредели дори и пола си. Това разбиране отваря широко вратите към морален разпад, който неизбежно води до психофизическото унищожение на човека – до „втората смърт”, която е духовната смърт.

И още:

„Заложените в Конвенцията идеи за общуване между половете, за отношение към религия, традиции, обичаи, образование и др. противостоят на изконните разбирания на българския народ за вяра, народност, нравственост, чест, достойнство, възпитание, семейство.“

Из обръщението на Св. синод за Истанбулската конвенция

Опасенията на родната църква можеха да бъдат приети като истинска загриженост за моралните устои на православните българи, ако самата тя през годините не беше разтърсвана от секс скандали с хомосексуален и педофилски привкус, от близки отношения със спорни бизнесмени, неясно забогатяване на висшия клир, масово агентурно минало в ДС, от липсата на покаяние, от натрапващото се усещане за отсъстваща истинска загриженост към ближния…

Патриотичният морал

Напоследък разцъфтява и един специфичен вид морал – патриотичният. Сред  неговите най-бляскави представители е лидерът на „Атака“ Волен Сидеров. В богатото му досие влизат обиди към журналисти и политически противници, словесен тормоз, реч на омразата, нападения над джамия, полицаи, нахлуване във висше училище, неприлично поведение в самолет, лични и политически скандали… Но това не му пречи усилено да раздава оценки кое е правилно и кое погрешно, кое е морално и кое не.

Сидеров е завладяващ „патриотичен“ пример – с всеотдайността си към Путинова Русия. Въпреки партийната и личностната си скандалност обаче той прекрасно съществува политически, в последно време и в управляващата коалиция, като разчита на късата обществена памет. Усвоил е идеално играта си – „избухване“, когато трябва, след което кротък период, в който сее „мъдрост“ и „обединение“. И морални ценности, разбира се.

Лидерът на „Атака“ може да си позволи всичко и чудесно му се разминава, а умилителността даже стига да наблюдения колко го е променило бащинството. Играта на катарзис „Сидеров“ обаче винаги е успешна.

Защо обществото така лесно попада в капана на псевдоморала, така бързо забравя.

Ако попитаме Корнелия Нинова, вероятно би казала, че демокрацията е отнела и морала, социалистическия морал, разбира се. БСП, наследничката на комунистическата партия със своите половинчати извинения за миналото, с липсата на създаването на убедително усещане, че уроците от миналото са разбрани и осмислени, с постоянното  залагане на чувството за носталгия, е сред постоянните източници на объркване и несигурност на и без това неустойчивата ценностна система на посттоталитарното общество.

ДС и унищожените авторитети

Последният морален казус, по който всички се оказаха компетентни, беше отварянето на досието на Юлия Кръстева и разкритието, че тя е била агент на ДС под името Сабина вече след установяването си във Франция.  Детайлите от папките, които се съхраняват в Комисията по досиетата, показаха, че няма нищо написано лично от Кръстева освен една поздравителна картичка, че са били най-общо обсъждани добре известни от медиите факти и т.н. Разгоряха се бурни дискусии „за“ и „против“ с множество аргументи в защита и осъждане на известната интелектуалка. Каква точно е истината за събитията отпреди 40 години едва ли докрай ще се изясни. Моралните съдници винаги са в бойна готовност. Ударът обаче не е само по Юлия Кръстева. Може би най-малко персонално по нея. Това е поредната бомба, заложена от Държавна сигурност напред във времето, която разтърсва всички нас.

И представлява гадна и опасна дългосрочна стратегия за унищожаване на авторитети. През годините идваха разкритията за поредица от светли умове – писатели, учени, хора, задаващи пример, които са били под някаква форма в отношения с Държавна сигурност. Отношенията жертви и палачи, доброволното и търсеното участие или принудителното въвличане са все важни теми за личния избор или липсата му, по-страшното обаче е това потъпкване на стойността, обезсмислянето на важното, принизяването на авторитета. То е и дълбаещо в моралните устои на обществото.

„Моралът е основата на обществото“, казва Шатобриан.

„Той е хигиена на ума и сърцето“, добавя Ромен Ролан.

Нехигиенично ли е днес обществото?

Ванга и илюминати

През март изследователският център „Тренд“ публикува национално представително проучване, според което две трети от българите вярват, че някакви организации нарочно създават болести, за да продават лекарства, т.е. огромното мнозинство от нашите сънародници – 66%, са убедени в нещо, за което няма никакви доказателства. Според 40% светът се управлява от тайно общество, тип илюминати, масони и т.н. „Успокоението“ е, че само 25% вярват, че същите тези тайни конспиративни общества пръскат клетото население с отрова от самолети – т. нар. кемтрейлс. Непоклатима е вярата, че Ванга е предсказала вече всичко. Според данните на „Тренд“ 75% вярват в пророческите способности на петричката врачка. Над половината българи също така вярват, че има хора, които могат да лекуват с техните свръхспособности – няма медицина, няма наука.

На този фон с последователното рушене на авторитети и объркване на моралните ориентири мястото за псевдоморални пророци е освободено. Да влезе следващият.

----

Този текст е публикуван в сп. "Клуб Z" през май 2018 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.